“Да не бъдеш от този свят” не означава отчужденост от света, отчужденост от живота или дори безлюбие. Напротив. Светът като Божие творение е добър и прекрасен. Всичко, което Бог дарява, е израз на Неговата безкрайна любов и благост.

Монашеското “бягай от света” не е манихейско презрение към света, не е псевдогностически дуализъм между дух и материя, а се отнася до основното отвръщане от фалшификациите на живота, от греха, тоест от състоянието на отделеност от Бога. Не става дума за отхвърляне на творението, а за най-дълбока любов във всяко отношение, която се изразява в това, че всичко отново се свързва с Бога, отново се освещава и се прониква от божествения Дух на все-любовта. “Пригответе на Господа свят празник и го вържете за роговете на олтара”, казва псалмът (Септуагинта 117, 29). Това означава, че целият живот, цялото творение се свързва с Бога в свят празник. Всичко земно се принася образцово на Бога и чрез това придобива ново, вечно битие; всичко вече е “в Бога”. Това е смисълът на монашеската саможертва и на цялата монашеска култура на живота. Така монашеството е най-силният знак на вечността в този свят.

Оттам отново се случва участие, действие в света, което вече не е подчинено на законите на падналия свят, не е затворено в кръга на външното, а се основава в Бога и действа от Него. Затова чрез него се извършва освещаване и изцеление на света. Това се проявява например в красотата и светостта на богослужението, на светилището, на градините, в създаването на сакрално изкуство, в пеене и молитва, в целия живот и битие. Всичко се прониква от светлината на вечността, от светлината на Светата Троица.

То е като лост. Ако искам да вдигна тежък камък, например за да го поставя в зид, имам нужда от дълъг лост. Ако сам стоя върху камъка, не мога да го вдигна. Но ако стоя върху друга здрава основа и имам добър лост, мога да преместя всеки камък там, където трябва да бъде. Това е красив образ за действието на монаха. Изцелението, освещаването и благословението на света са невъзможни от самия свят. Само отвън, от друга позиция, именно от вечността, може да стане това. Но чудното е: достъпът до вечността не се намира някъде във външното пространство и време, далеч, а съвсем дълбоко вътре в сърцето на човека и в битието и действието тук и сега. Всички земни светски представи и идеологии не стигат по-далеч. Понеже монахът стои “извън” света, във вечността, той може оттам да повдига и движи света. Той не казва: “Всички трябва да дойдете при мен и да ми се покорявате”; той не е нито моралист, нито идеолог. Но стои върху твърдата скала на вярата, изцяло в Бога, и празнува светия празник на вечния живот. И го празнува тук, в този свят, в светилище, било то голямо или малко, значително или незначително, където всеки искрено търсещ може да намери.