Святата дружина не е земно дело, а тайнство. Тя се основава еднакво в Божията сила и в пробива на призвания към Духа. Монасите, казва светото Предание, са ангели в тяло. Ангелите служат на Бога в пълна безкористност. Те са свързани помежду си и с Бога, вечната основа на битието, в чиста любов и отдаденост. От Него, Всесветата Троица, най-висшите ангели, серафими, херувими и престоли, приемат свръхвеществена светлина и благодат и дишат дъха от Бога. Те са ЛЮБОВ, ПОЗНАНИЕ и ПОКОЙ В БОГА. В блажен хоровод стоят пред Божия престол и пеят вечното “Свят, свят, свят”. Едни горят в любов, други съзерцават в най-ясно познание, а в третите Бог почива, както и те почиват в Него.

В дълбока любов те се обръщат към стоящите под тях и им предават, доколкото е възможно съвършено и доколкото онези могат да го приемат, това, което самите те са получили отгоре. Средните ангели, господства, сили и власти, управляват хармонията на вселената, водят и направляват светиите на Божията Църква и се борят като воеводи и могъщи воини срещу силите на тъмнината. Те са с превъзходна красота, враждебни и недостъпни за всяко унизително робство. Тяхното господство никога не се изражда в тирания, а е възвисено над всяко отчуждение. То е пълно с благост; действа свобода, ставане на себе си и възход. Ангелите от долния хор, начала, архангели и ангели, водят народите и родовете, както и посветените на Бога дружини, откриват обещанията и благодатите от Бога и са в най-широк смисъл Божии пратеници. Ангелите презират всяка принуда, защото уважават свободата на човека. (Срв. Дионисий Ареопагит, Небесните йерархии.)

Да влезе човек “в хора и общността на ангелите”, както се казва в ритуала на монашеското пострижение, би било невъзможно само с човешка сила пред тази надземна действителност. Но Божията благодат дава сила на призвания. Нашата задача е да чуем Божия зов и да го последваме. Пътят от земния към ангелоподобния начин на битие води, в езика на мита, през мост, тънък като косъм и остър като меч. Само чистият любещ, напълно отдаденият, може да го премине. За него мостът става широк и удобен и безтелесни ангели го водят. Друг образ говори за “скок от скалата” и така изразява всецелата жертва, в която монахът принася себе си като дар на любовта на Бога, вечната, непознаваема основа на битието. Да се върви по пътя на монасите не е въпрос на разумни доводи, а се основава по-дълбоко, във вечността, в сърцето на Бога и в сърцето на призвания.

Преодоляването на собствената, от греха определена воля принадлежи към най-трудните изисквания по духовния път. Само така тайнството на обожението може да стане действителност. Затова отците на Света Гора Атон казват, че в послушанието вече се съдържа всичко останало. Послушанието създава преодоляване, а преодоляването - чистота, яснота и любов; и от тях текат цялата красота, благост и истина на земята. Духовното послушание от своя страна идва от познанието, любовта и верността; то започва там, където божественият копнеж намира своята цел.

Светият православен монах и църковен отец Василий Велики (328-379 сл. Хр.) в описанията си на монашеството особено възхвалява любовта и единомислието, които царят сред посветените на Бога. Те правят монашеската общност да живее и действа като едно тяло, или по-скоро като един дух в много тела. Тази любов и единодушие се основават не в плътта, а в Духа (срв. Йоан I 12-13; Рим. VIII 9-11). Те стават възможни, когато отделният човек преодолее егоизма си, в свято послушание следва стареца като Христос и се отдаде изцяло на Божията любов (срв. Йоан XV 1-17; 1 Йоан II 7-11; IV 7-21). Никой не търси своето; всеки служи на цялото и се стреми да прави добро на брата. Всеки се насочва изцяло към троичния Бог, вечната основа на всяко битие и всяко освещение. (Срв. Василий Велики, Аскетически наставления.)

Връзката с троичния Бог намира земното си съответствие във връзката с конкретната човешка общност. Бог е верен, затова и аз мога да бъда верен. Както на небето, така и на земята. Верността, любовта и отдадеността на отделния човек намират опората си в отдадеността, любовта и верността на стареца и братята. Голяма трагедия е, когато отдадеността на млад човек попадне в празнотата на изкуствено опразнен традиционализъм или бъде злоупотребена от лъжливи водачи или институции. Където земната власт и величие излизат твърде много на преден план, има опасност Духът да се оттегли. Затова истинското монашество не се стреми да блести в могъщи институции или да печели аплодисментите на множеството, а преди всичко и във всичко да радва Бога и напълно да се основава в Него. Това само по себе си носи известно оттегляне и самота, защото никой не може да служи на двама господари. Понеже истинските монаси съзнателно се отказват от всички земни властови претенции, те могат поради духовната си свобода, чистота и непосредственост към Бога да бъдат духовни съветници и водачи на вярващия народ.

Както ангелите не образуват просто “общност”, поне не в светския смисъл на общителност или целева общност, а в йерархична дружина като литурзи, духовни воини и служители на Вечното царство в надземна хармония винаги пробуждат, подпомагат и защитават святото и освещението във всичко; както никой не търси своето, а всеки сам става излъчване на вечната първосветлина, която обединява всички от неизречимата и свръхбитийна основа и която всеки сам приема отгоре, така и монашеската общност най-добре се характеризира с понятието Свята дружина. Монахът първо установява в себе си властта на Светото, защото това именно означава йерархия, като мъжествено се очиства от всичко, което не е Божие, и същевременно в свята готовност за приемане се отваря за притока на божествената благодат и сила, на божествената светлина. А очистването и просветлението извършват единението в Бога. Така той ще достигне божествената мъдрост. Затова се казва и че монашеството е истинската философия; и това не се има предвид в абстрактен, учителен смисъл, а в смисъла на живот в любов и истина.