Монашеството е царският път на мистиката. Неговото значение е в изправянето на духовната вертикала, оста на вечността, която свързва небето и земята. Монашеството не е насочено навън, а е по-скоро скрито, вътрешен орган на Тялото на Иисус Христос. Монасите са пазители на най-вътрешното светилище.

Истинското монашество се основава не в този свят, а в Бога, във вечността. То не може да бъде сведено нито до форми на живот и правила, нито до човешки идеи или склонности. То не може да бъде обяснено нито психологически, нито социологически. Който се провали в света, още повече ще се провали в манастира.

Монахът е човек, който е докоснат от Бога в най-дълбокото си същество и изтръгнат от земната нормалност; и който след това в съвършена свобода и любов принася себе си на Бога като всецяла жертва, посвещава Му живота си с всички сили, с цялото си сърце и ум, с тяло и душа. Монахът живее в Бога; в Него диша, в Него и чрез Него действа. Този висок идеал става конкретна жизнена действителност с влизането в светата дружина на жив старец. Чрез всецелата жертва човекът прекрачва прага към Светая Светих на духовния храм.

Отвъд всички видими дейности монахът упражнява непрестанната духовна молитва, непосредственото общение с Бога, за да бъде още в този земен живот изцяло в Бога. Целта на православния монашески живот е обожението, придобиването на образа на вечния първообраз. Божията мисъл, Неговият копнеж, трябва да бъдат познати и осъществени.

Който иска да стане монах, трябва вече донякъде да е прозрял измамата на този паднал свят, но без да се отчайва. Той трябва да бъде вътрешно и външно свободен. Основният подтик не трябва да бъде отхвърляне или презрение, а любов.

В светото Предание монашеството се описва и като християнско продължение на старозаветното пророчество. Йоан Кръстител е последният монах на Стария Завет; Йоан Богослов е първият монах на Новия Завет. С това се посочва непосредствеността на монаха към Духа.

“Аскетическите наставления” на нашия свят отец Василий Велики не са “монашеско правило” в западния смисъл, а практическо разгръщане на Евангелието, основни напътствия за посветения на Бога живот. Незаменимо остава и устното, така наречено “неписано” Предание, което старецът в общия живот предава на учениците от уста на ухо, от сърце на сърце, от дух на дух. Божиите изисквания, предадени в определени думи на Иисус Христос в Евангелията, се приемат без съкращение и в пълния им духовен смисъл. В послушанието към стареца и в научаването и вътрешното усвояване на светото Предание се извършва всичко останало. За да се врасне в този живот, трябва да се започне рано. Много забележителни старци в православните страни са били вече на пътя на петнадесет години. Най-добрата възраст за влизане в новициата според опита е между осемнадесет и двадесет и четири години.