Исон се нарича основният тон на химн или псалмопение, който като бордун се поставя под него като задържан тон. Във византийската хорална нотация с тази дума се обозначава и невмата за повторение на тона. Исон означава “същият”.

В по-големите химни исонът следва тетрахордите; тоест щом мелодията се придвижи в горния тетрахорд, се пее основният тон на този тетрахорд. Възможни са и други смени на исона като музикално изразно средство и те се използват в практиката. Въпреки това характерът и символиката на исона остават същите: той винаги образува трайна хармоникална основа за мелизмата, която се движи над него и около него. Затова в класическия хорал исонът не бива да се сменя често, а още по-малко непрекъснато. Дори дисонантни интервали в никакъв случай не налагат смяна на исона. Напротив, именно чрез остротата на някои интервали спрямо исона става разпознаваем характерът на модуса.

В своя хармоникален числов смисъл исонът съответства на 1; той е образ на началото, на произхода и следователно символ на вечния първооснов, на самия Бог. Тъй като исонът носи в себе си всички възможности, но сам още стои преди разгръщането в музикален мелос, той е символ на девствения първооснов на битието в навечерието на творението: “Дух Божий се носеше над водите”, казва се в книгата Битие. Така исонът е по-точно символ на Бога Отца, Твореца, непознаваемия и неизречим първооснов. В онова, което в него осезаемо съзвучи, той е символ на третия лик на Божеството, Светия Дух. И в християнската числова символика с 1 неявно е изказано 3, а с 1 необходимо и 3, защото Светата Троица от Отец, Син и Дух е единият Бог в три ипостаси, неразделно и неслято.

Един сръбски старец от ново време изрази тези връзки по време на духовна синакса в атонски манастир с думите: “исонът във византийската църковна музика е доказателството на апофатическото богословие на Православната църква”.

Щом мелизмата се издигне от исона, в символа се явява вторият лик на божествената Троица: Логосът, Вечното Слово. В началото на Евангелието от Йоан се казва: “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нищо от това, което е станало. В Него беше животът, и животът беше светлината на човеците.” Щом Словото дойде над “водите на началото”, всичко влиза в битие. Словото има творческа всемощ. “Бог сътвори всички неща чрез Своето Слово.” Словото е и Бог в Своето въплъщение, вечният Логос, който носи живот. Мелосът на хорала израства на всички равнища от словото, чак до естественото ударение и синтаксис на езика. Но той не се изчерпва във външния си вид, а е аналогов носител на първообразното измерение на свещения текст. Това измерение само по себе си вече се съдържа в текста и се открива на молещия се читател в Светия Дух. Но в мелоса се намира и втори, по-непосредствен път на неговото “въплъщение”. Хоралният мелос в идеалния си вид е “отзвук на Словото преди всички думи”, на Божиите мисли, които в духовно съзерцание се явяват като първообрази на съществуващото и възможности на ставането.

Хармонията на хоралния мелос, преди всички музикално-теоретични съображения, се състои в съзвучаването на духовните енергии и сили с божествените мисли и първообрази. Така отношението на мелоса към исона изобразява вечната обратна връзка (religio) на оформеното битие към първооснова на всяко битие.

В това взаимодействие между исона и мелоса отново се открива и третото, което все пак вече се съдържа и в едното, и в другото. Иисус казва в Евангелието от Йоан: “Аз и Отец едно сме” и “Който е видял Мене, видял е Отца”. Но това “виждане” се пробужда в Светия Дух. Когато Симон Петър казва на Иисус: “Ти си Христос, Синът на живия Бог”, Господ отговаря: “Блажен си ти, Симоне Петре, защото плът и кръв не са ти открили това, а Моят Отец на небесата.” Духът там не е назован пряко, но Той е, който пробужда всяко духовно познание; Той действа чрез обитаването Си в човека и съобщава божествената благодат и сила. Едва на Петдесетница апостолите можаха да говорят на “праезика”, а това означава едновременно: на всички езици на света. Както Духът Божий се носи над водите на праначалото, както Духът Божий дава да се познае Вечното Слово и Отец, така Той движи святата любовна игра на силите. Той е вездесъщият и всичко изпълващ, любящ, вечен Бог. По същност (kat ousian) Той е едно с Отца и Сина; по ипостас (kat ypostasin) Той е единствен и самостоятелен, както Отец в Себе Си и Синът в Себе Си. Така Светата Троица е неслята и неразделна, единият Бог в три ипостаси.

В рецитацията на свещените текстове исонът се явява чисто. Всяко литургично произнасяне става върху един и същ тон, символа на вечния първооснов, и така удостоверява рецитирания текст като свят, като слово на Отца, като духодействано слово на вечната Църква.

Когато в богослуженията се пее исон, това няма само музикално значение. Монахът, както и мирският църковен певец, се учи да свързва исона с духовната молитва. Има тайнствена вътрешна връзка между практиката на духовната молитва и исона; тя не е просто автоматично дадена чрез музикалната практика на исона, макар исонът да носи именно тази духовна потенция, а винаги зависи и от съзнанието, правилната вътрешна нагласа, духовната насоченост и доброто напрежение на певеца. Исонът като просто външно, “плътски” изпято акустично явление още няма духовно просветляване. Дали символът става действен, зависи от певеца и от Светия Дух и от съработничеството между тях.

Това важи за свещения песнопой изобщо, както и за всички други дисциплини на теургията. Певецът, аколитът, дяконът, свещеникът, всеки присъстващ монах - всички трябва да схванат духовния смисъл и да го пренесат в мелоса и в свещения чин, за да просияе чрез думите Вечното Слово. Тогава изпълненият с Дух песнопой отдръпва завесата на външното разбиране и отваря сърцето и ума за съзерцание на смисъла и първообразите.