Едно от най-големите недоразумения в днешно време е твърдението, че музиката е изкуство, което навсякъде и във всички култури може наивно да бъде разбирано. По-вярно е, че нейното адекватно разбиране винаги е част от културния светоглед. Това важи особено за всеки вид литургична музика, която може правилно да бъде разбрана само от съответната религиозна концепция. Настоящият CD [Велика вечерня] съдържа особена форма на християнско църковно пеене, а именно Немски православен хорал, който от историческа гледна точка е “нововъзникнал”, но се изгражда върху най-древни християнски традиции. Неговите корени лежат преди всичко във византийските монашески традиции от Света гора Атон, но той взема предвид и григорианското и протестантското предание. За да бъде този хорал правилно разбран, могат да бъдат полезни няколко въвеждащи общи бележки към религиозната концепция на православното християнско разбиране за музиката.

Православното църковно пеене не е нито “абсолютно музикално произведение на изкуството”, нито субективен израз на композитор, а породена от божествено откровение проекция на спасително култово събитие, което в безвремието, в настоящето на литургията, отменя историческата причинност и обичайното понятие за време - преди и след. Като ехо на божествената красота пеенето в състояние на пророческо обзетост се “вдъхновява”, тоест се предава от Светия Дух (spiritus, pneuma), на пророци, светци и благочестиви творци; поради това то само в известна степен е свято.

От развитието на многогласието през Средновековието (органумът на Нотр Дам) до днес в Централна Европа античното когнитивно понятие за неразделното единство на слово и музика се е изменило както в католическото предание (днешното предаване на григорианския хорал), така и в протестантското църковно пеене (лутеров хорал). Свято и действено е останал само текстът - в Писанието и в произнесеното слово - като молитва и сакраментален речев акт. Музиката е просто “озвучаване”, тоест естетическо и етическо възвисяване според чисто музикални правила. Мелосът е нещо добавено, което може да бъде пропуснато, например в така нареченото богослужение на словото, без да се накърни ритуалната действеност.

В противоположност на това стои когнитивната концепция на православната хорална традиция: божественият Логос, “веенето на божествения дъх” (Пневма) в звука на словото, тоест в най-достъпната за несъвършения човек форма, е словото като винаги вече музикален звук, небесна хармония и пра-звук, Исон, който от своя страна “ражда” мелоса. Музиката и пеенето възникват като трептения на въздуха. Литургичният речев акт - не писаният текст - като Логос винаги е и музика: тя не е просто приспособяване на мелодията към речевия ритъм и агогиката; словесният и музикалният ритъм по-скоро образуват неразделно единство, както и “съвършеното” говорене винаги е и изпята мелодия. Когато античният Орфей във византийската иконография се разбира като символ на Христос, става дума именно за тази “магия” на пеенето като съвършено единство от музика и действен език, което движи всичко живо и побеждава смъртта.

Тоновата система на православните църкви не се основава на мажорно-минорната система, а на осемте модални ладове на Октоиха: четири автентични и четири плагални (производни), както и Легетос, разновидност на четвъртия глас. Всеки от тях изразява определен етос, духовно основно настроение. За византийските хорови композитори изборът на модус (Ехос) не е въпрос на вкус, а произтича от тази богословска концепция, повлияна от неоплатоническото мислене.

“Едногласната” певческа мелодия и до днес се записва с невми, графични знаци от черти, кукички и точки. Тя няма теми или мотиви в западния смисъл, а е организирана в тоново пространство. Ориентира се към откроени основни тонове, модални опорни тонове на Ехоса, които се обиграват от съседни тонове (мелизми) и образуват линейно-хармонично уравновесени, широки мелодични дъги. Те създават у слушателя вътрешна пространствено-времева структура, отменят преди и след, надхвърлят я към метафизични области и така в слушателното преживяване изобразяват отвъден свят. Естетическото въздействие произтича от двуизмерния синтез в привидната едногласност на мелодичните фигури (невми), които кръжат около тонова равнина, и от строгата архитектура на тази тоново-равнинна измерност. От XII век нейното протичане се изяснява от променящия се Исон, задържания тон, изпяван от хора, чието изпълнение се предава устно. Исонът не е хармонична бордунна съпроводна партия, а линейно подчертаване и звуково обогатяване на опорните тонове на мелодиката. А хорът, който пее Исона, символизира в литургията unio mystica - звучащото обгръщане и съединяване на “общността на светиите” с Логоса, мелодичното разгръщане на божественото благовестие чрез протопсалта, “вестителя”, който по този начин сам е съслужител.

В този смисъл Немският православен хорал не е просто “озвучаване” на литургичен текст, а “служение” на вдъхновеното спасително благовестие в неговата цялостна звукова форма, възприемаема от човека.