Исторически младата певческа традиция на светия манастир „Света Троица“ е архаична по дух и същност. Тя се изгражда върху най-древни християнски предания; корените и са главно във византийския хорал, но също и в григорианиката и други певчески традиции на християнските народи. Мелосът и ритъмът на тези песнопения се разгръщат непосредствено от словото, конкретно от езиковата структура на немския език. Зад това стои прасловото, Самото Вечно Слово (Йоан I, 1-18). Архаичният характер на немското православно култово пеене се основава, отвъд история, модерност или постмодерност, във вечността. Но завладяващата непосредственост на словото се основава в немския език.

Още по време на музикалното си следване през 70-те години на миналия век старец Йоан се е стремил към архаично църковно пеене на немски език. Първоначално той изхождал от усилията за „немска григорианика“, към която се стремели в литургическото движение на 19 и 20 век в двете западни конфесии и която била продължена например в Spandauer Psalter на Ернст Пепинг. С обръщането към Православието като конкретна цел на тази работа се кристализирала задачата да се намери певческа традиция за православното богослужение на немски език. Чрез заниманието със староруския хорал (знаменен распев), но преди всичко чрез срещата с византийския хорал през 1979 г., погледът се разширил значително, а с него и възможностите за създаване на хорална традиция от святото слово. Този подход бил задълбочен от монашеския живот на Света гора Атон и получил допълнителен тласък с основаването на немския православен манастир. В крайна сметка, разбира се, всички някак достъпни автентични певчески традиции на християнските народи могат да бъдат образци на Немския хорал. Така например от 2008 г. насам в полезрението влиза грузинското църковно пеене със своята архаична тригласност и напълно различна музикална система. Разбира се, за старец Йоан в тази работа винаги в центъра е стояло и стои Божието слово, не на последно място в неговите метафизически измерения. Първообразът на хорала е песента на ангелите. Да се приближи до този първообраз - в това се състои най-висшият стремеж на православния монах.

Мелосът и ритъмът на тези песнопения се разгръщат непосредствено от словото, конкретно от езиковата структура на светите текстове на Библията и литургията на Православната църква. Музикалната структура произтича, от една страна, от иманентни музикални структурни принципи, каквито са дадени изобщо в древноцърковния хорал (църковни гласове, тетрахордови структури, кръгови движения около устойчиви централни тонове, символни жестове и интервали), а от друга страна - от структурата на самия език. Ударение, синтаксис и словесна мелодика на немския език задават образуването на мелоса на хорала. В хорала слово и мелос са едно. Затова да се подложи друг текст под хорална мелодия не е просто възможно, а винаги изисква музикална адаптация и преоформяне според новия словесен образ.

И литургичното място, тоест положението на песнопенията в хода на теургията, влияе върху формата на песнопенията. Движението на молещия се човек пред лицето на живия Бог, произтичащо от откровеното съдържание на светите текстове и от литургичната ситуация, съвсем естествено съзвучава като вид сензор за мистагогическия напредък на Литургията. Самата божествена мистагогия, въвеждането в Тайнството, духовното възхождане през надвременни пространства и възнесеното пребиваване и общуване там, се отразява в нивото на напрежение, амбитуса и настроението на хорала и задава по-висшата музикална архитектура на богослужението. Така например прокименът, литургичното въведение към четенията от Светото Писание, е оформен музикално като порта - блоково и течащо: в контраста между многогласния хомофонен припев (ефимнион) и свободно мелизматично течащите псалмови стихове на предстоятелния певец прокименът става граница и проход едновременно. Херувимската песен в началото на тайнствената част на божествената Литургия, напротив, е най-чиста мистерийна песен, високо мелизматична, въздигаща към небесното светилище чрез обертоново настроения фригийски лад. Очистване, преминаване на граница и въздигане водят на няколко степени към духовното съзерцание. Освободеният, въздигнат дух пристъпва заедно със свещеника, който носи светите Дарове в Светая Светих, към горния олтар.

Зад всичко това стои прасловото, Самото Вечно Слово (Йоан I, 1-18). Защото езикът, особено свещеният език, е образ и отзвук на всесътворяващото Вечно Слово, Което е у Бога и същевременно е Бог, в тайната на божествената Троица. Това Слово е същинското „праслово“, преди всички думи. То се явява и като пропорция, хармония, звук и мелос. Така хоралът не е просто „добавяне“ или „озвучаване“ на текста, а сам аналогичен и непосредствен израз на прасловото, който изпълва, оживява и въздига думите на земния език, както душата - тялото.

Немският хорал познава различни ритмични родове, които, точно както във византийския хорал, са свързани със съответни литургични текстови жанрове. Повечето произведения са едногласни върху исон; по-големите могат понякога в края или на подчертавани текстови места да се разгърнат в тригласност. Към това от AD 2008 насам се прибавят тригласни леко полифонни песнопения в църковно-ладова хармонизация, които обаче чрез натуралната тоновост ясно се отличават от обичайната многогласност. Това са преди всичко отговорите на прошенията (Kyrie eleison; Дай, Господи; Пресвета Богородице, спаси ни; На Тебе, Господи; Амин), прокимените (антифонните псалмови песнопения преди четенията) и празнични песнопения като „Христос воскресе“ или „Ние те облажаваме“.