В православното богослужение песнопението не е просто добавка, а необходима част от божествената теургия. Особено в монашеството то служи не на последно място и като духовно упражнение. Православното християнство притежава богато съкровище от различни певчески традиции, които са се развили според особеностите на съответните езици и народи.

Първоначалното християнско църковно пеене се нарича „хорал“. То възниква от словото, въздигнато в молитва и носено от Духа. В Западна Европа е познато преди всичко латинското църковно пеене на Римската църква, григорианският хорал. Също толкова древна и почтена хорална традиция е византийският хорал, който изхожда от гръцкия език и се поддържа в Гръцката църква. Към него се връщат повечето певчески традиции на православните народи. Но има и напълно самостоятелни развития, като например древното тригласно пеене на Грузинската православна църква или по-младата многогласност в Руската църква, отново съвсем различна (Рахманинов, Чайковски, Бортнянски). Най-старата форма на руското църковно пеене е старославянският хорал, повлиян от Византия и България, който се нарича още „невмено пеене“. В Румъния съществуват различни певчески форми една до друга; там се събират няколко влияния - от гръцко-византийския хорал през руската многогласност до народни образувания в Трансилвания. Съответната певческа традиция за православното богослужение на немски език е Немският хорал, както се поддържа в манастира „Света Троица“.

В началото на 80-те години на 20 век на Света гора Атон възникват първите ръкописи за немското православно часово богослужение в собствена невмена писменост по средновековни образци. Тази нотация е развивана по-нататък през следващите години. През 1985 г. възниква първи пълен ръкопис на божествената Литургия на свети Йоан Златоуст (Хризостом) в Немски хорал. Последван е, също през 1985 г., от първото печатно издание, вече изчерпано, „Хорова книга за божествената Литургия“.

Днес е налице обширен корпус с ординариума и химните на големите празници, както и модели за стихология и псалмопение. Не малко значение има изкуството на импровизацията, което се прилага преди всичко при пеенето на проприума. Немският или гръцкият текст, рецитиран от канонарха, се превръща „ex tempore“ в песнопение, като певците трябва най-внимателно да спазват съответно зададения църковен глас, както и музикалната символика на интервалите и музикалните жестове (невми).

Монасите пеят Немския хорал в натурална фина настройка, чрез което той придобива съвсем собствена яснота и сила. За това има и учебник: Der Weg zum naturtönigen Kultgesang, както и два документационни CD диска, на които звучат псалмопение, прошения, силабично и мелизматично солово пеене, както и многогласни химни във всичките 8 църковни гласа (виж под ☞ Verlag).